Отправна точка
Неведоми са импровизационните пътища. Тъкмо си мислиш, че всичко си прочел и идва повика от далечна Дания. Едно решение да последвам мечтата си и да бъда обучаван в Чикагския стил лонгформ импровизация промени живота ми завинаги и оформи един нов и вълнуващ подход към неизвестното.
Вече писах за стремежите си да създам синергично импро шоу. В последните блог постове целя да стигна до описание на второто ниво на импро курса, който въведох в ШиЗи. Ще ми се да наситя още фона, за да засиля контраста за предстоящото съдържание.
Понеже импрото е толкова всеобхватно като понятие, трябва да се обърне внимание на възможностите, които дава за създаване на съдържание. То е неповторимо за всеки състав, който го владее, така че формите, в които се проявява са много и разнообразни.
Импрото е пясъчник, а ние сме деца, които си играят в него
През 2013 г. когато създадох “ШиЗи Про” - професионалната група, вече бях изчел почти всичко по темата. Около 20-тина книги, свързани с импровизация. Някои бяха исторически, за това как е създадена лонгформ импровизацията в Чикаго. Други бяха много практически. Харесах тази на Виола Сполин “Импровизацията и театърът”. Подходът ѝ е много театрален и има силен фокус върху въображаемите предмети и поведението на импровизатора в средата и обкръжението му.
Първоначалните репетиции с екипа бяха основно по нейния метод. Наскоро намерих записки от това време. Прекарали сме 116 часа в репетиции преди да излезем на сцената с премиера на “Кажи си Думата!”. Резултатът бе силно визуално впечатляващ. Работихме последователно върху усещанията на актьора за пространството и партньорите. Създавахме от нищото архитектурни планове на пространства. Чертаехме ги на хартия, така че се виждаше къде са всички предмети, врати, прозорци и детайли от рода на четки, чинии, книги и т.н. Впоследствие актьорите разиграваха сцени в пространствата, като вплитаха в сцените всички създадени предмети. На зрителите, това носеше усещането, че гледат различни мини пиеси.
Визуално и сетивно изживяване
В това единство сцените бяха изключително подробни на ниво сетивност. Още си мисля, че това е много добра основа за всеки актьор. Представленията ни привличаха публика и провокираха тя да се връща отново и отново, жадна за ново импро съучастие. Но ни липсваше нещо.
В книгите пишеше как в сцентите винаги става въпрос за двамата души и техните взаимоотношения. Опитвах се да давам бележки, насочвайки актьорите натам, но виждах как действията на сцената бяха подчертано физически.
Привидно изглеждаше добре - актьорите създаваха светове, настаняваха се уютно в тях и действаха, сякаш видаги са им принадлежали. Публиката ги следваше. Разкодираше безпогрешно невидимия декор, който рисуваха те на сцената, следваше движенията им, които ги разсмиваха или красноречиво добавяха щрихи към персонажите. Въпреки това, за мен не беше достатъчно.
Има нещо вкусно в Дания
2015 г. по време на ежедневното ровене във Фейсбук попаднах на реклама на Международен Импро Фестивал в Копенхаген, където щяха да участват и преподават импровизация двама души от “iO Theater” в Чикаго - театърът, ръководен от покойния Дел Клоус и Чарна Шалперн - автори на “Truth in Comedy”, за която говорих тук. Преподавателите бяха Колийн Дойл и Джейсън Шотс. В биографиите им пишеше, че са избрани за най-добри импро обучители за 2014 г. Щяха да водят интензивни курсове - две седмици по 6 часа на ден, общо 60 астрономически часа. Натоварено! Щяха и да играят 6 пъти своя импровизиран дует с чудесни отзиви - “Dummy”.
Събрах всичките си спестявания, добавих и заем от родителите си и се записах на уъркшопите. Запазих нощувки в хостел, където една вечер в стая за 6 души беше от порядъка на 50 лв - огромна сума за 2015 г. И заминах.
Темите на уъркшопите бяха лонгформ формати с Колийн и сцени между двама души с Джейсън. По-късно, след участие в уъркшопи на повече от 30 преподаватели, продължавам да смятам, че техните са в топ 3.
Първи стъпки от кратки към дълги форми
Първата ми среща с импровизацията като обучаващ се при по-опитен треньор, бе много емоционално изживяване. Вече имах две години зад гърба си редовна игра пред публика на шортформ игри. Усещах се опитен в генерирането на идеи, влизах в различните сцени уверено и смело. В същото време получавах бележки, които намирах за странни, поради ограничените ми познания за сцени, които са част от по-голямо цяло.
Помня ясно много от сцените, групата и изживяването. До ден днешен тези бележки са вкоренени в мен, защото ги чух там за първи път. Сега знам, че те са основополагащи за поведението на всеки импровизатор на сцената.
Няколко примера: Играя сцена и не искам да сядам на определен стол. Сега осъзнавам, че това е съпротива на лично ниво към импровизацията. Нежеланието да правиш нещо на сцената е често отражение на страх на участника да каже “Да…”, да продължи и да открие какво следва. Бележката на Колийн бе: “Не става въпрос за стола!”. Тогава осъзнах какво е разковничето за сцените с взаимоотношения.
Никога нищо не е по-важно от партньора на сцената
В случая, нежеланието ми да седна на стола е редно да е свързано по някакъв начин с мен като персонаж, или с партньора, с когото играя, за да създаде динамика между двамата. Никога не става въпрос за предмета. Тоест, никога предметът не е по-важен от хората. В живота също е така.
Друга бележка бе за една сцена, в която действащите лица бяха дядо и внук. Дядото говореше в познатия тон: “Едно време беше…”, докато детето се прозяваше и видимо не беше заинтересовано. След известно време Колийн спря участниците и каза:
“Вървите зад публиката. Трябва да сте пред нея!”
Обясни ни, че всички в публиката знаят истината, че на детето му е скучно, а дядото бръщолеви клиширано за минали времена. Импровизаторите също знаят това, но се правят, че не знаят. Така публиката знае повече от тях, защото те игнорират това знание. Тогава публиката губи интерес.
За да се избегне това, импровизаторите могат да изберат да кажат очевидното и тогава се намират в неизвестна територия за себе си, но и за публиката. Така всичко става спонтанно и любопитно накъде и как ще продължи. В конкретния пример, след бележката, импровизаторът, играещ дядото, каза: “Виждам, че ти е скучно.” След като това се случи, настана кратка пауза, в която ние като зрители наистина следяхме с интерес накъде отива сцената. Тогава той добави: “Разкажи ми ти нещо?”. Вече нямахме търпение да видим тази сцена. Талантът ни се крие в очевидното
Това е тема за цял нов блог пост. Една от гениалните идеи на импровизацията е, че групата е повече от индивида. Така може да се стига далеч само с очевидни наблюдения. Няма нужда от оригиналности. Просто всеки от нас е очевиден по различен начин и очевидното за един ще е откритие за друг. Така, чрез подкрепа на присъстващото, се стига далеч от него.
Колийн преподаваше различни импро формати
“Харолд” - форматът, който съдържа всички принципи на импровизацията и овладяването му тренира всички качества, необходими да си добър импровизатор-
“Моносцена”, където действието се развива само на едно място.
“Холът”, в който групата дискутира теми и от тях прави сцени.
“Шотгън”, където се импровизира пътуване с кола и се създават сцени покрай него.
“Клоус куортърс”, където се импровизира на близко разстояние и още няколко по-динамични формата.
Тя водеше групата умело и аз усещах, че винаги разбира докъде сме стигнали и адаптира специално за нас следващите стъпки, така че да улеснява процеса ни на развитие. Колийн имаше христоматийни знания и изключително много опит на сцена в импро формати. Можеше да прецени на кого какво да каже, че да го придвижи стъпка напред в голямото импро море. Учех се не само на партниране и формати, но и на педагогика.
Осъзнах, колко са важни положителните насоки в началото и създаването на екипно настроение, за да може групата да тръгне на лонгформ приключение. Да иска да тръгне. Да е изкушена от собственото си любопитство. Да прегърне страха от неизвестното и да прави смели крачки в тази посока. Видях как се създават части и след това се обвързват в едно цяло. Преживях няколко абстрактни “откривания” на представления и се научих да намирам смисъл в тях, нещо, което развих като умение в по-нататъшни тренинги и използвах за основа на второто ниво на курса тук.
Джейсън, който бе сценичен и житейски партньор на Колийн, бе с коренно различна динамика като преподавател. От него също научих много, а тяхното дуетно шоу: “Dummy” ми беше изключително интересно. Тъй като бях в Копенхаген две седмици, можех да го гледам поне пет пъти, което ми помогна да видя разнообразието, което е възможно от само двама души на сцената.
Като споделих с Колийн удоволствието от това да ги гледам и как мирогледът ми към импрото коренно се промени след техните уъркшопи, тя ми каза:
“Виж интензивния пет седмичен курс в “Ай Оу Тиътър”, Чикаго. Много ще ти хареса. Кажи на Чарна, че съм ти го препоръчала. Тя ще ти помогне.”
Това, че се втурнах да преследвам това приключение, да отида до Чикаго, в театъра, в който се пази праха на Дел Клоус и да дръзна да се свържа с Чарна - човекът помогнал толкова много за развитието на това изкуство, беше най-доброто решение в живота ми.
Но за това - друг път.
