Потапяне в импрото (част първа)

За игрите и отвъд

Ежедневно адаптиране

Вчера си говорихме с колега на маса, как използваме основната импровизационна “мантра”, така нареченото “да, и…”, навсякъде и без дори да се замислим. Често ми се случва да отговарям на всякакъв вид подхвърлени закачки или дори заяждания със светкавично “да”, последвано от някакъв вид смяна на гледната точка. Резултатът изглежда като словесно джиу джитсу, където се използва енергията и силата на “нападателя” и с леко изместване на центъра на тежестта словесният агресор е повален. Това е само едно от ежедневните приложения на импровизационния ум.

“Възприемане на “грешката” като храна за напредък”

Можем да гледаме на всичко, което ни се случва, като на удар от страна на съдбата или да го категоризираме като добро/лошо. Повечето хора го правят, защото е по-лесно да се извадиш от събитията или да обвиниш за тях някой друг - примерно съдбата и лошия си късмет. Но можем да приемаме всичко като повод за подобрение. Било то на материалния ни свят, или на духовния.

Това става най-ясно във второто ниво на импро курса, който създадох. Гордея се с него по много причини. То е продукт на дългогодишни натрупвания и наблюдения върху подходите на различни преподаватели, гледане на много представления от цял свят и дългогодишно тествани импровизаторски методи за развиване на екипи, които имат забележителен успех.

Всяка сценична импровизация е различна - това е красотата на екипното творчество

Дори един и същи екип да изиграе две представления по една и съща дума, едно след друго, пак ще са доста различни. Също така различни екипи играят по различен начин. В курсовете сме имали вече десетки оформени групи и всяка една ражда свой собствен стил на игра и шоутата им имат ясно отличим почерк.

Някои предпочитат да говорят повече и да правят прекрасни словесни битки, които могат да се слушат с часове. Други използват повече телата си и са по-ефирни като израз. Трети са диви и непредсказуеми и използват до максимум фантазията си. Четвърти разчитат на дълбоки взаимоотношения и в сцените им има дори драматичен оттенък.

Спойката на групата и изявата на характера ѝ се заражда и оформя във второто ниво на импро курса За да ви споделя за същината на това неповторимо изживяване,е необходимо да ви върна назад в историята на “ШиЗи” и импровизационния театър по принцип. Първоначално курсовете повтаряха динамиката на първата импро група в България. С нея играехме основно импро игри. Така че курсът се състоеше от две основни насоки. Първата бе запознаване с “да, и…” принципа - съгласие и надграждане с допълнителна информация. Втората бе практикуване на самите игри - всяка с различни правила и темпоритъм. След първата година от преподаване на игрите усетих изчерпване. То се засилваше от редовното ми практикуване на тези кратки импро упражнения в шоута пред публика. В групата от пет актьора вече се усещаше заместването на спонтанността с дълбоко подсъзнателно осъзнаване на “какво работи”, тоест какво предизвиква смях. Всяка игра имаше подход, в който се подчертаваше забавлението и се намираше бърз достъп до разсмиването на аудиторията. Усещах как повтаряме поведения и начини на игра, за да достигнем до бърз и редовен смях, което е най-големият подарък за едно комедийно шоу, нали?

Дълго време пренебрегвах това усещане за пълзяща рутинност

Действието се развиваше в края на 2011 г. и вече бях започнал да чета литература по темата. За моя изненада, в една от първите книги прочетох, че появата на “лонгформ” импровизацията, където представленията са цялостни, за разлика от често сменящите се и несвързани игри, е родена от подобно усещане.

В книгата “Truth in comedy” на Чарна Халперн, Ким Хауърд Джонстън и Дел Клоус се споменава фрустрацията на Чарна след две години игра на импро игри с групата, която тя оформя, “Improv Olympic” или накратко “iO Theater” в Чикаго. Ясно си спомням пасажа, в който казваше: “...имах чувството, че ако видя още един път да се играе “джибъриш експерт”, ще повърна”.

Усетих едновременно утеха и леко раздразнение. Все пак “джибъриш експерт” е една от любимите ми игри. В нея един импровизатор имитира лекция на измислен език (джибъриш), а друг превежда. Темата на експерта се задава от публиката - обикновено се пита да назове спорт и екзотично животно. Така темата става нещо от рода на треньор по бейзбол за тюлени.

Както всяка игра, обаче, с практиката човек може да намери преки пътища и един вид “гаранции” за смях. Тук са:

При лектора:

• конкретиката на показване на начина, по който животните могат да играят спорта

• смяната на емоциите

• ясният тон, който може да е назидателен, любовен или да си личи, че разказва смешна история

При преводача:

• вечният лаф с краткия превод на дълга реч и обратното

• със смяна на контекста на показаното от експерта(примерно показва размахване на бухалка, а превежда цепене на дърва)

Ако се спазват тези насоки, всеки от публиката би могъл да играе играта изключително забавно.

Но за чия сметка?

Това, което пречи на колективното творчество е, че двамата действат индивидуално и често си “правят мръсно”, както можете да разчетете в примера по-горе. Смехът е в некоректния превод и в разминаванията, а те могат да се правят нарочно. Тоест “да, и…” не е толкова съгласие и надграждане, колкото съгласие, че ще се майтапим един за сметка на друг и сме О.К. с това. Няма лошо, ако целта е само и единствено забавление. Още от времето на Аристофан (5 века преди Христа) хуморът е за сметка на някого. Сексуалните закачки са най-непреходната част на комедията от древността до наши дни.

Отвъд импро игрите

Това, което Дел Клоус прави с лонгформ импровизацията, обаче, е революционно. Приносът му е, че задава по-висок критерии за качество и не оставя участниците в неговите уъркшопи на мира, докато не го постигнат. Има много врагове, защото подхожда прекалено прямо и често грубо, но има повече последователи, впечатлени и вдъхновени от резултатите, до които достигат под неговите насоки. Имах честта да се уча от някои от неговите ученици и да говоря с двама от авторите на гореспоменатата книга - Чарна и Ким. Всеки от тях имаше изключително мощна вътрешна мотивация да се занимава с лонгформ импровизация. Да изследва границите на възможностите на група хора да творят заедно цели произведения. Това са най-добре приетите учители по импровизация, които обикалят света, а някои от тях са били и гости и на София Импро Фест. Дел създава и усъвършенства форма́та “Харолд”. Някой друг път ще пиша за него, тъй като, подобно на всяка по-дълбока материя, може да се разглежда или прекалено схематично или прекалено размито откъм конкретика. Истината е, че практикуването на този формат оформя изключително комплексно различните качества, необходими да се играе лонгформ импровизация. Тези качества, от своя страна са същите, които правят всеки един екип изключително ефективен.

Дел качва импровизацията на едно ново, много по-високо ниво. Не случайно от последните му класове в края на 90-те се оформя поколение комици, които днес са всепризнати в САЩ и по света и печелят награди “Оскар” и “Златен Глобус”. Имена като Джон Фавро са вплетени в новата Дисни епоха с хитове като новата версия на “Крал лъв”, първия "Железен човек" и “Мандалореца”, а Адам МакКей е два пъти номиниран за “Оскар” за най-добър филм, грабвайки наградата за сценария на “Големият залог” с Крисчън Бейл. Стив Колберт пък наследи гиганта на вечерните толк шоута - Дейвид Летерман, а Стив Карел е сред най-признатите комици на Холивуд, заедно с един от ранните ученици на Дел - Бил Мъри. Да не говорим за Тина Фей и Ейми Полар, двете с огромно количество награди и собствени сериали: “30 Rock” с Алек Болдуин и “Parks and recreation”, стартирал кариерата на Крис Прат.

Дел Клоус създава култ към качествената импровизация

Издига “да, и…” на друго ниво на осъзнаване. Безрезервно съгласие в групата и игра за по-висша цел. За създаването на продължително шоу, което да вълнува и впечатлява. Той казва, че има няколко вида смях. Най-лесният е този, който изненадва. Той е бърз и силен, но за да се предизвика, трябва да се жертва възможността да се създаде по-дълбока и смислена история. Тоест, ако импровизаторите искат да постигат смях, ще се “подиграят” с действителността на сцената. Така забавляват, но не могат да изградят нищо заедно, защото разрушават, докато забавляват.

Дел говори за гигантския смях и овации, които се постигат на края на представление, в което участниците са били искрени, инвестирали са в достоверни човешки взаимоотношения, поемали са рискове и са оставяли нишки недовършени, но заедно са вървели напред и са продължавали да намират начини да надграждат малките идеи, с които са започнали. Той е вярвал, че процесът на импровизиране е един гигантски скок в неизвестното, но в група. В екип.

“Скочи и открий какво да правиш, докато падаш” казва често Дел

Всеки работи усилено да подкрепя останалите и да прави всички идеи част от нова, по- мащабна истинност. С течение на времето се свързват необяснените нишки в една цялост, която е впечатляваща, с усещането у публиката, че винаги е съществувала. Че нищо не е било случайно, че всичко, което в началото е било неясно, е имало смисъл и се е разбрало накрая. Че не е импровизирано, а “изглежда заучено” - най-големият комплимент за една импровизация. Изисква се огромно количество вяра, за да се създаде подобно представление. Да не знаеш защо и какво правиш, но да откриваш малко по-малко историята с времето. Да вярваш безусловно в партньорите си на сцената. Да сглобиш всичко малко преди финала. Изпитвал съм го няколко пъти, гледал съм го много пъти в Чикаго и по фестивали в Европа. Прекрасно е. И наистина, не е само забавно, а и впечатляващо. Не е за ръкопляскане, а за бързо изправяне и силни аплодисменти с вдигнати високо ръце. Магия е. Както ми каза един от най-близките ученици на Дел - Дейвид Паскуейзи, който играе в дуета TJ&Dave повече от 13 години: “Когато на публиката ѝ е интересно, няма реакция. Трябва да имаш кураж да продължиш и да знаеш, че не си длъжен да ги забавляваш всяка секунда. Че Импровизацията с главно “И” ще намести всичко накрая, стига да си истински и да следваш всеки истински миг. Да се оставиш да си влака, кондуктора и пътника едновременно”.

Преди пандемията театърът, който Дейв управляваше се казваше “Мисията”.

Какво име само!