Личен и професионален блог на Златин Цветков

  • Златин

Не казвам какво съм искал да кажа!


Грешките

Има един особен вредител в българската образователна система, който повече от всичко друго тъпче свободното мислене и изразяване. По-строг от строй в час по физкултура, по-древен и извън всякаква актуалност от час по информатика, по-скован от чин от 80-те години на миналия век. Той е един вреден въпрос, роден от отминал строй, някак си останал жив през всички “промени в системата”. Пълзи по училищните стаи и от време на време ехото му кънти в стените и главите на треперещи ученици. Звучи по един особено зловещ начин, излъчващ мазно усещане за превъзходство и подигравателно наставничество. Чувам го, сякаш сега съм седнал на чин в часа по литература в осми клас. Звучи така:


“Какво е искал да каже авторът?”

Този взискателен въпрос създава огромни окови за свободното мислене на невинните ученици. След десет годишна практика в творческото изкуство на импровизацията смея да твърдя, че той е в основата на повечето проблеми при говорене пред публика и в усещането за стойност на идеите ни.


В една от най-популярните ТЕД презентации - Сър Кен Робинсън посочва причините образователната ни система да има сегашната йерархия на предметите: най-отгоре по важност да са математиката и литературата, после социалните науки и в дъното - изкуствата, като те имат собствена йерархия - първи по важност са изобразителното изкуство и музиката, а на дъното - театърът и танците.


По време на индустриалната революция, когато моделът на съвременната образователна система е създаван, тази йерархия е отговаряла на нуждите: линейност, конформизъм и стандартизация. Светът се е нуждаел от четящи и смятащи работници във фабрики. В наши дни пейзажът е съвсем различен.

В лекцията си от 2006 г. Робинсън излага един фактор, който е изключително характерен за съвремието - непредсказуемостта. Не знаем какъв ще е светът след 5 години, а очакваме кадрите на образователната ни система да са в крак с всичко съвременно. Има едно качество, в което бих инвестирал постоянно и го правя, изучавайки и преподавайки импровизация.


Адаптивност

Тази способност подлежи на трениране. Тя е неразривно свързана със състоянието: “тук и сега”, с наблюдателността на обкръжението ни и с творческата освободеност. Както казва Сър Кен: “Не растем творчески [практикувайки изкуство], а израстваме вън от своята творческа същност”. Виждам това в часовете си. С годините хората прекъсват творческата си свобода, като се фокусират върху модела “правилно-грешно” и стигматизират грешката като най-ужасния грях. Искат все повече да участват в успешни начинания и смятат за огромен срам да направят, или не дай си Боже да признаят грешка. Осъдителността е навсякъде, както писах в предишен блог. Отнема известно време в практикуване на импровизационни упражнения, за да се убедим (първо с ума си, а после с телата и цялата си същност), че можем да сме свободни да “грешим”.


Но какво общо има това с въпроса в часа по литература: “Какво е искал да каже авторът?”


Ужасяващо много


Когато даден въпрос има верен отговор, учениците го научават и повтарят, за да бъдат оценени с висока оценка. Учим да наизустяваме факти и да ги свързваме в логически вериги. Това е чудесно за много науки. Но когато става въпрос за изкуство, основата е доста различна. Всяко произведение на изкуството, макар и да има автор, в момента на показване на обществото вече е обект на оценка от консуматорите му. Те оценяват стойността му. Авторът няма думата. Всяко произведение може да бъде харесвано и мразено едновременно. Няма значение какво е искал да каже авторът, защото читателят/зрителят/слушателят е свободен да интерпретира произведението както смята за добре. Да, някои произведения се радват на масов успех, но това прави ли ги по-стойностни от тези, които радват единици? В повечето случаи - не. Зависи от критерия, който поставяме. Има два често срещани критерии: изкарани пари и художествена стойност. Макар първият да е изчислим, не е признат за качество. Вторият пък е повод за постоянни спорове. Истината е, че всяко мнение е вярно, а едно произведение струва толкова, колкото хората са готови да дадат за него. Художествената му стойност винаги ще е обект на дискусии - често ожесточени.

В училище въпросът с авторската идея е поставен така, сякаш има един верен отговор, който учителят иска да чуе. Често дори не е свързан с автора, а с някой критик, който е написал мнение по темата, което е възприето като меродавно от преподавателя. В предмет като литературата, където е един от малкото шансове учащите да се възпитат на критично мислене, този въпрос утвърждава усещането им, че има правилен и грешен отговор,


дори когато става въпрос за изкуство!


Това е пагубно по няколко причини. Първо, тук е шансът да покажем на младите, че мнението им има значение. Така можем да открием и потвърдим нестандартната им гледна точка за света, вместо да им втълпяваме вина, че не са назубрили чуждо мнение. Второ - можем да ги питаме какво чувстват, което ще помогне за изграждане на емоционална интелигентност и ще ги отвори към споделяне на емоция, вместо да възпроизвеждат заучени фрази, както в повечето предмети. Трето - тук е шансът да намалим отрицателния ефект от излизане пред останалите като на разпит. Практиката ми показва, че един от най-ранните вградени притеснения от говорене пред публика идва от спомен от училищните години. Тогава повечето от нас сме излизали на “дъската” със страх от това да не сбъркаме, което би довело до ниска оценка.


През деветдесетте, когато бях ученик, никога не се излизаше пред другите, за да се изкаже мнение, което да бъде насърчено само по себе си от учител. Надявам се да съм бил изключение, но от разговори с връстници, нямам усещане да съм.


Ако в час по литература учениците се канят да споделят пред останалите кое им е направило впечатление, по какъв начин и защо, без стигмата от “правилно” или "грешно" възприемане на произведението, ще се насърчи свободното мислене и изразяване. От своя страна, това ще помогне за подготовката на бъдещи участници в процеси, които могат да се изразяват. Също ще са достатъчно адаптивни към неочаквани ситуации, а не слепи последователи на йерархични “правилно-грешно” модели.

Давам тези крайни примери нарочно. Надали с един час или един предмет нещата биха се променили много, но е добро начало. Също се надявам системата да се е променила, тъй като нямам актуални наблюдения от "кухнята". Просто ми се иска да насърчаваме децата да участват в творчески занимания, да ги отворим към присъствието и мнението на останалите, да им дадем средства да си помагат и да ги насърчаваме да растат без да губят гъвкавостта си, идеите си и творческото си Аз.


Изкуствата има много на какво да ни научат. За финал ви оставям ви с цитат от един от любимите ми автори, изпълнен човечност и любов.


През 2006 г. ученици от „Xavier High School“ изпращат писмо до писателя


Кърт Вонегът

, в което го молят да посети тяхното училище. Задачата на класа е всеки да пише до любимия си писател. Вонегът е единственият, който отговаря. Макар да им казва, че няма да може да ги посети, писмото е достатъчно вдъхновяващо:



„Скъпо училище „Xavier High School“, г-жа Локууд и господата Пърин, МакФийли, Батън, Морие и Конгиста:


Благодаря за приятелските ви писма. Със сигурност знаете как да развеселите един старец (84) в годините на неговия залез. Вече не участвам в публични мероприятия, защото присъствието ми вече е съизмеримо с това на една игуана. Това, което ще ви кажа, няма да бъде трудно за разбиране.

Практикувайте всякакво изкуство – музика, пеене, танци, актьорско майсторство, рисуване, боядисване, скулптура, поезия, проза, есета, репортажи, независимо добре или зле, не за пари или слава, а заради опита, заради това, което ще станете, заради това, че духът ви ще израсне. Сериозно! Имам предвид да започнете веднага и да правите изкуство до края на живота си.


Нарисувайте една хубава и смешна картина на г-жа Локууд и ѝ я дайте. Танцувайте у дома след училище, пейте под душа и т.н. Нарисувайте усмивка в картофеното си пюре. Направете се на граф Дракула.


Ето задача за довечера и дано г-жа Локууд ви скъса, ако не я направите. Напишете поема от 6 реда. Може да бъде за каквото и да е, но да е римувана. Не се играе тенис без мрежа. Направете я колкото можете по-добра. Но не казвайте на никого какво правите. Не я рецитирайте на никого, приятелки, родители, дори на г-жа Локууд. ОК?


Разкъсайте листовете на мънички парченца и ги изхвърлете в отделни кофи за боклук. Тогава ще разберете, че вече сте щедро наградени за поемите ви. Ще се превърнали в нещо, ще се научили повече за това, което е у вас, а духът ви ще е израснал.


Бог да ви благослови всички!


Кърт Вонегът“



183 преглеждания0 коментари

Последни публикации

Виж всички

© 2020 Страницата и съдържанието й са създадени

 и се поддържат от Златин Цветков

Всички права запазени