Не съм изпитвал по-хармонично усещане от това няколко месечната ми дъщеря Рая да заспи в ръцете ми.
Спокойствие, мир и дъх на новодошла душа. Някак си всичко е чисто. Времето спира. Чува се туптенето на едно бавно и едно забързано сърце.
Сърцето е невероятен мускул. Оптимистичен. Няма спиране. Няма самокритика. Тупти си и това е. Може да забърза, може да забави, но все си тупти. До последно. Ако спирането му е повод за мъка, защо не туптенето да е повод за радост?
Рая е щастливо бебе. Днес навършва една година. Гледа на света с любопитство и радост, несравними с тези на околните. Разбираемо. Ежедневието ѝ се състои от пипане на всякакви предмети и изследване на нови територии от света-апартамент. Използва новооткритата си способност да се мести из пространството, поставяйки смело (и често безразсъдно) единия крак пред другия. Ръцете са гордо вдигнати нагоре, а от скоро, освен да взема всякакви предмети, се включи и принципът “всичко взето ще бъде предложено на родител и след това взето обратно”. Щастието ѝ от тези простички на пръв поглед действия е безкрайно.
Една година. От безпомощно, неподвижно и миниатюрно същество, което се чуди къде се намира, Рая се превърна в смел изследовател на повърхности и човешки реакции.
Една от големите ми изненади бе, че когато първо я видях тя не плачеше. Някак си бях свикнал с идеята, че щом е бебе - ще реве. Тя седеше кротко зад стъклото и ме гледаше бих казал умно. Сякаш всичко си е както трябва, макари и да е малко по-светло за нея, отколкото е свикнала.
Винаги съм се чудел каква част от нас е вродена и каква се развива. Има две теории - тази на “Tabula rasa” или “чистата дъска” и тази на инатизма, която смята, че познанието на индивида е вродена характеристика.
Представям си една канава за рисуване. Родителите я предоставят с техния ген. Цветовете са възможностите, които детето има. Но каква ще е картината сякаш зависи от начина, по който детето ще живее. От уроците, които семейството ще му предостави, но и от тези, които то само ще вземе от заобикалящата го среда. Ще мине през различните си художнически периоди за да намери накрая своят собствен стил, своят мироглед.
Най-ценното за мен е да бъда пряк свидетел на абсолютната неподправеност, в която човек живее в тази първа годинка. Всяка реакция е истинска, всяка емоция категорично се отпечатва на лицето. Пълно щастие рамо до рамо до пълна мъка. Смях и сълзи се редуват с невероятна бързина. Всяко докосване е изненада, след всяка промяна следва реакция. Реакциите са още по-силни и смели от факта, че първоначално напълно липсва чувството за самосъхранение. Когато я вдигнеш, усещането, че можеш да я изпуснеш, е само у теб. Дори да залитнеш, детето не усеща страх, че можеш да го изпуснеш. Има ти пълно доверие.
Както се казва във вица: “Едно прасе погледнало контакта и казало: “Ех, братко, как са те зазидали!”. Последният месец, след като Рая смело започна да се разхожда из апартамента и да опознава всякакви предмети и повърхности, започна, естествено, да се фокусира и върху малките “прасешки муцунки” в стените. Естествено след опита ѝ да го пипа следваше може би първото пълнозвучно “НЕ!” от наша страна.
Понеже е гледана предимно в забавна атмосфера на двама свободолюбиви родители с чувство за хумор, всичко е повод за смях. Резултатът е дете, което много се радва на тази рязка реакция от наша страна и сега любимото ѝ повтаряне е едно радостно: “НЕНЕНЕНЕНЕ!” през смях. Вече отива до контакта леко захилена и бавно протяга ръка, знаейки, че това ще предизвика тази реакция у нас. Готова за своят отговор без препинателни знаци.
Това го повтарям често в часовете. Като някой ви каже “Не” на идеята - случва се. Приемете го и продължете нататък. Рая знае. “Не” е повод да продължи нататък. Така и прави. Обикаля където може, а ако я обърнеш - не се замисля. Това е повод да види нещо ново. Прекрасна гледна точка за живота. Толкова е богат и толкова изпълнен с възможности, че не си заслужава да се фокусира върху откази и негативизъм. Може просто да продължи нататък.
Сменяме датата от календара, добавяме една година в списъка с опит и спомени и сме готови да откриваме какво ни чака сега. Какво можем да пипнем, да помиришем, да докоснем, на какво да се усмихнем, какво да заобичаме и какво да споделим с хората около нас.
И така ненадейно описах пак импро принципи. Колко често повтарям: “Виж човека срещу теб! Реагирай!”. Годините се нижат една по една и сякаш губим от спонтанния си поглед към света. Сякаш сетивният свят около нас ни е ясен. Решили сме, че интелекта е най-важен и мислим ли мислим... Когато играем импровизационни сцени си казваме “Ще го измисля! Ще стане по-добре в главата ми и после ще го представя на партньора си на сцената”.
Какво по-добро място от импро курса да отворим вратата на детето в нас и да го приветстваме отново. Онзи поглед към предмети и лица, който казва: “Нямам търпение да те пипна, да те видя! Ще се отнасям към теб безрезервно добре. Ще ти имам доверие, че няма да ме изпуснеш!”.
Натрупването на години води до натрупване на разочарование. Лъгали са ни, разочаровали са ни, очаквали са от нас повече, отколкото сме могли да дадем.
Ставаме предпазливи. Неспособни да проявим първосигнално доверие и да подходим искрено. Разбираемо е.
При импровизирането няма място за толкова голямо предварително обмисляне. За цял, ясен сюжет преди да кажем първата реплика. Има място за свързване и пълно доверие, че сме в добри ръце. За радост, че ще откриваме нови въображаеми предмети и цели светове заедно. За разчитане на лицата и поведението на партньорите ни и вяра в това, че сме прави и ще бъдем подкрепени.
Нищо чудно, че групите се сплотяват бързо и се създават дълготрайни взаимоотношения. Това е все пак и целта на всеки добър екип. Хората в него да се чувстват ценени, емоциите и идеите им да бъдат чувани, а не наказвани. Да искат да бъдат заедно повече. Да имат обща кауза.
Импро курса създава такива екипи. Заедно хората в тях правят забавни открития, избухват често в спонтанен смях. Правят смели ходове и са смели последователи. Нямат водещ, нямат следващи, всички водят и всички следват. Една палитра от цветове и един реализиращ се в реално време човешки потенциал. Емоционален душ, от който излизаш по-свободен.
Прекрасно е за гледане. Как едно бебе е родено с тези способности. Как ги прилага и как се учи. Мечтая си “не”-то винаги да е повод за игра. Докато расте, да я науча на границите, които са необходими, за да не пречупи тялото си, да не причинява физическа или душевна болка на себе си и останалите. В същото време да насърчавам любопитството ѝ, да поддържам свежестта в очите ѝ, да намирам поводи да открива още и още от света и да насърчавам емоциите ѝ като съществена част от нейното изразяване. За да расте като най-добрия импровизатор. Този, с който всички искат да играят. Защото подкрепя и не съди. Защото е свободен да бъде себе си, без да плаща данък чуждо мнение. Защото е “да, и…”.
П.С. Благодаря на Мартина Петрова за прекрасната картичка!