Какво се случи с времето, когато можехме да яхнем дървена пръчка и да сме напълно убедени в това, че е кон. Когато вярвахме в духове и си играехме шумно пред родителите ни. Когато си представяхме, че тичайки достатъчно бързо с наметало, можем да летим. Времето, в което въображението е безгранично, а способностите – безкрайни. Когато няма невъзможни неща.
Играе ли ви се още? Спирате ли си мечтите и фантазиите си, защото не е редно? Или сте отвикнали, защото вече сте „възрастни“? Дали времето, в което мечтите бяха реалност може някога да се върне?
Ще ви кажа какво мисля. Времето е тук и сега! Нищо не ни пречи да пускаме въображението си, да мечтаем, да си вярваме и да играем. Нищо, освен двайсетина години обучение от страна на институции и училища в категории „правилно“ и „грешно“.
- Колко е 2+2? – пита учителката на дъската в първите години в училище.
Всеки друг отговор освен „4“ е грешка и носи лоши емоции и вина. Трябва да влезем в университета и да учим по-подробно математика, за да разберем, че не винаги това е вярното решение. Но ако решим, че е вярно на 7 години, не е ли късно да „отучваме“ нещата?
Никога не е късно!
Има една дейност, в която никога няма нужда да изпитвате вина, че не знаете верния отговор. Където 5+5=291734618, защото вие сте преценили така. Където живеят цветни гиганти и сърдити мъдреци правят палачинки на глупавите си деца. Където цветовете са безкрайно шарени и сиви едновременно. Където няма грешки.
Това магическо занимание се нарича „изкуство“.
Мястото, където центъра на вселената сте Вие и всичко, което ви интересува. Където можете да изразите всичките си чувства и да им придадете форма, цвят, тегло или звук. И всяка нота ще е вярна, всеки цвят – идеален, всяка форма – съвършена.
Познавам много художници, музиканти и писатели, които смятат себе си за посредствени. Никой от тях не е на 6 години.
Пораствайки започваме да се сравняваме и да оценяваме изкуството спрямо това, което другите мислят за него. А няма нужда. Всяко творение е съвършено. Всеки, който го харесва и който го мрази е прав. Прав за себе си. Но ако чуждата оценка е причина да престанем да се изразяваме, то по този начин затваряме вратите на въображението си, умъртвяваме мечтите си и тровим възможностите си. Защото само пробвайки се учим и ставаме по-добри. Защото опитът е това, което ни учи. Не учебниците, не наизустяването, а опитването. Иначе 2+2 би било винаги 4.
Децата играят и опитват едно нещо хиляди пъти, възрастните искат да пробват един съвършен път. Като на учебната дъска, където трябва да кажеш „верният“ отговор.
От тук идва проблемът с говоренето пред хора, боравенето с микрофон, стеснителността и „гълтането на граматиката“, когато трябва да кажем нещо пред колеги, непознати или дори приятели. Липсата на опит и „правилните“ думи.
Ами ако всеки отговор е не само верен за вас, но и всички в залата го подкрепят? Ако всяко твърдение (независимо какво) бъде подкрепено! Ако на всяка ваша мисъл имате гарантиран отговор с: „-Да, и…“. Нямам предвид сарказъм или ирония, а най-откровена подкрепа. Невъзможно ли ви се струва?
„Да, и…“ е основният принцип на импровизационният театър. Театър, в който всеки подкрепя другия и добавя нещо от себе си. Където всяка идея е перфектна на практика, защото става част от играта, сценката или историята. Където група хора се забавляват, ползвайки най-сложния инструмент за заучаване в изкуството – себе си. Своите тела, емоции, въображение и рефлекси. Където една дума от един човек бива последвана от друга дума от друг човек, докато групата създава цели изречения, свързващи се в истории с неочаквани начала, финали и герои. Където всички са едновременно водещи и следващи, помагайки си да стигнат до дъното на неизследваното общо въображение.
Вече три години водя групи по импровизационен театър. Средната възраст на групите е 30 години. Хора, които идват за да усетят магията на „груповото съзнание“, където играят заедно и създават безумни сцени от всякакъв калибър. Драматични, комедийни, фантастични, но винаги искрени.
И никога „грешни“.
И не забравяйте: „Колкото и добре да сте се справили, винаги някой няма да ви хареса, а колкото и зле да сте се справили, винаги ще се намери някой, който да ви е харесал, защото дори и счупеният часовник е верен два пъти в денонощието.“
Можете да видите лекцията на Златин Цветков на TEDxBG 2012 тук:
Повече информация за импровизационния театър може да намерите на:
За начините, по които училищната среда потъпква несъзнателно творческия ни потенциал.