Личен и професионален блог на Златин Цветков

  • Златин

Ще открием какво търсим, докато действаме!

Актуализирано: Фев 15

За импровизацията като начин на живот

Няма финална точка. Няма предначертан път. Некомфортно е. Да вървим! Преди време с една група курсисти предложих следното надъхване преди импровизационно шоу:


„Аз: - Готови ли сте?

Всички: - Не!

Аз: - Перфектно! Да започваме!”

Не можеш да си подготвен. Никога не си. Илюзията за комфорт и контрол важи както за импровизацията, така и за живота ни. Сякаш има слоеве самозалъгвания, които с течение на времето са се впили в нашето бистро съзнание и сега стоят като утайка на дъното: „Трябва да знаеш какво правиш!” , „Трябва да си добър за да се захванеш с…”, „Трябва да успееш като...”, „Трябва…”.


Нищо не трябва. Никой не е роден научен. Няма безгрешни хора. Чърчил е казал: „Никой успех не е окончателен, никой провал - фатален. Важен е куражът да продължиш.” Само така се учим.


Възприех импровизацията като начин на живот. Имам зад гърба си повече от десетилетие практика, а продължавам да усещам ежедневно позитивните промени в живота си. Смелостта да търся активно промяна, вместо да мрънкам, способността да слушам отвъд думите, съгласието с това, което присъства, вместо желанието да е друго, присъствието „тук и сега”, където стават малките открития всеки ден, възприемането на житейските случки като подарък и много други.


Как започна всичко? Преди години се записах на един психологически семинар. Там и тогава взех решение, че ще спра да мрънкам. До него се стигна, когато водещият психолог заяви:


„Винаги имаш избор!“


Тогава ми беше трудно да го повярвам. Все пак съдбата понякога те поставя в ситуации, в които нищо не зависи от теб. Но ето ги и тях - трите избора, които можеш да направиш.


Първо: променяш ситуацията, в която се намираш. Не ти харесва работата, която имаш – напускаш! Но проблемът е, че отиваш в неизвестното и е много страшно. Защото не знаеш как ще продължи животът ти след това. Сега е неприятно, но си свикнал. За неизвестното се изисква кураж. Но винаги имаш избор да го направиш. Това, че може да боли, е друг въпрос.


Второ: оставаш и се съгласяваш, че ситуацията е зле, но ти си решил, че е поносимо зло. Няма нужда да се оплакваш, че си в нея. Взел си решение и търпиш, но си наясно със себе си, че си избрал да останеш.


И трето: мрънкаш. Мрънкаш във всякакви тоналности - от пасивното: „Супер зле е!”, „Егати тъпото!” и „Няма такава държава!“, до по-агресивно фалцетното: „Никой не прави това/онова!” и „Тоя пък какво се е захванал да...“. В същото време ходиш редовно на работа, от която се оплакваш, и всеки ден някой е нещастник.


Има една английска поговорка: „Страданието обича да има компания“. Георги Марков има по тоя повод казано: „Удивлява ме способността на посредствеността да се оформя в групи“. Така си намираш другарче по мрънкане и си мрънкате на воля! „Мрънкачите“ се обединяват в стада, така да се каже, и пасат на воля в полето на собствената си неудовлетвореност. Плюят и са деструктивно настроени.


Тогава осъзнах, че има една съзидателна и една унищожителна енергия. Изборът на човека е много голям. Как да се държи към себе си? Как ще се отнася към останалите? Върху какво ще се фокусира? Върху оплюването, върху рушенето или върху изграждането.

Това беше живото променящо откритие за мен преди петнайсетина вече години. Формулировката, която остана във времето е:


„Оплакването е симулация на действие“, т.е. този, който мрънка, си мисли, че върши нещо, докато не прави нищо.

Един разговор с актьор от Габровския театър преди 14 години - Георги Чипариков - беше за мен преобръщащ (вчера разбрах, че е починал. Прекрасен човек. Текстът, който сега публикувам, е готов от преди повече от година, но случайно или не го споделям днес. “Животът е бавен “Харолд”, но за това - друг път). Тогава той ми каза: „Имам зад гърба си 68 роли и какво от това!?“. Имаше ирония и цинизъм в тона му. Сякаш не виждаше смисъл.

Замислих се, че човек може да прави много неща, но дългосрочно да забрави смисъла. За мен тогава, като млад актьор, беше важно да имам роли. Но се запитах дали е важно да имаш роли или е важно да постигнеш нещо с тези роли. Какво постига един актьор? Какво постигаме всички ние всъщност? Богатство? Признание? Или, както се казва в “Книга на Еклисиаста”:


Всичко е суета...” - чесане на егото.


Егото пречи, особено ако искаш да постигнеш повече от себе си.

Ето тук влиза парадно импровизацията като групово занимание. Тя е творческа практика, която се случва спонтанно в екип.


Това е занимание без еквивалент. Няма друго такова изкуство, където хората творят в група, като едновременно с това запазват собствената си идентичност.


Лично аз съм обучен в различни видове театър. Първият ми преподавател държеше на пълната истинност, последният обичаше да кара актьорите да прекаляват и да достигат до гротескно поведение. Различни вкусове. Броят вкусове е равен на броя режисьори.


Брус Лий споделя, че неговото бойно изкуство няма форма. Че подобно на вода, то възприема всяка форма, в която го поставиш. Адаптира се. Така и импровизационният театър възприема вкуса на практикуващите го.

Събира се група от изключително сериозни хора и те започват да изследват методично психологическите човешки взаимоотношения, докато се обграждат с въображаеми предмети и създават пространството с вяра и въображение. Импровизацията им е сериозна, с искрени емоции и впечатляваща концентрация върху въображаемата среда. Резултатът е, че зрителите се потапят в емоциите им и са впечатлени от невидимият свят, който сякаш става видим само за тях само тази вечер. Хващат се други четирима души и правят игри, щуреят и прекрачват всякакви граници на логика и достоверност. Резултатът е театър на абсурда. Зрителите са свидетели на пътешествието на въображението и налудничавостта. Странни кикоти се редуват с избухвания на общи изблици див смях и аплодисменти.


Тоест, каквито хора се съберат да импровизират, с каквото отношение го правят, резултатът е различен. Стига да има воля, вяра и постоянство - всичко е възможно.

Импро театърът изсмуква всички творчески сокове на хората и резултатът е фреш от тях.


Дори едни и същи хора в различни дни може да правят различен фреш, защото се чувстват по различен начин. Процесът и крайният резултат са едно и също. За да се случи качествено представление, е необходимо участниците да си помагат един друг, да бъдат най-добрата версия на себе си. Така всички са Барон Мюнхаузен, който в една от налудничавите си истории се е издърпал сам за косата си от едно езеро. Импровизаторите се издърпват един друг от езерото, без да са стъпили никъде. Но го правят пред свидетели. Така със силата на вярата си един в друг, правят от невъзможното - възможно. Резултатът е освободеност, отпускане, доверие, премахване на бариери и постигане на впечатляващи резултати.


За да тече плавно импровизацията е необходимо човек да елиминира егото си, но не и гледната си точка.


Това е най-хубавото. Твоето мнение винаги има значение, но способността ти да се адаптираш е едно от най-полезните качества, които ще научиш, докато импровизираш. То е свързано с емпатията и е обратното на егоцентризма. Ставаш склонен винаги да чуваш чуждото и ако не е като твоето – да го подкрепиш. Подкрепяйки го, добавяш и своето очевидно. Не можеш да избягаш от очевидното си. Противно на първоначалният инстинкт, че не е достатъчно добро или оригинално, то е винаги полезно. Рано или късно самата оригинална идея е най-очевидна от всички. Докато стремежът да сме оригинални активира вътрешния критик и убива спонтанността, която ни свързва. Спонтанното ни творческо Аз, отворено към екипа, адаптиращо се към най-малките промени и склонно да се откаже от себе си за да подкрепи чужда идея е най-вдъхновяващо за гледане. То се храни с импровизация.


Обожавам процеса, в който хората виждат разликата в поведението си и осъзнават, че променяйки го могат да станат по-добри. Всъщност аз съм влюбен в процеса, защото в това изкуство всички, от началото до края, трябва да са заедно и пътят е от „Аз съм важен“ до „Аз съм част от цялото“.


Още много има какво да се каже за това какво прави с хората импровизационният театър и как ги преобразява така, че понякога сами не могат да се познаят. Но за това и други теми следете блога ми.


Няма финална точка. Няма начало. Да вървим!



1240 преглеждания0 коментари

Последни публикации

Виж всички

© 2020 Страницата и съдържанието й са създадени

 и се поддържат от Златин Цветков

Всички права запазени