Личен и професионален блог на Златин Цветков

  • Златин

Спонтанен и свободен

Прекалено често в наши дни се насърчава индивидуализмът. “Трябва да съм подготвен!”, “Трябва да съм най-добрият!”, “Трябва да знам!”, “Трябва да съм роден можещ!”. Работната среда го изисква все повече. Съревноваваме се един с друг и постепенно се превръщаме във версии на себе си, готови за „продан“. На новото работно място, онлайн или по време на свалка. Преди да се „продадем“, трябва да се пакетираме, да си сложим табелките и да си украсим кутията от външната страна, за да ни виждат, както ние смятаме, че ще ни харесат. Този образ често няма нищо общо с нас.



Така ние бавно се превръщаме в съучастници в геноцида на собствената ни автентичност. На нашето спонтанно, непринудено “аз”, което гледа на света по неповторим начин и го обогатява дори само с присъствието си. Създаваме си блокажи, които ни пречат да се докоснем до същината на човека, с когото общуваме. Убеждаваме се, че този “оригинален” образ, който сме изградили има повече авторитет, по-привлекателен е или превъзхожда спонтанността ни в пъти. Започваме да се състезаваме, като използваме заучени фрази и оригиналност и “продаваме” безпогрешното си и можещо “аз”.


Знае се, че мозъкът ни има “творческа” и “инженерна” част. Когато в една стая са застанали в кръг група хора, те могат да се разделят на два типа по следния критерии: едните смятат, че те са тук като индивиди, а до тях има друг, трети и т.н. , а вторият тип виждат себе си като част от цялото. Сякаш в стаята има просто една група хора. Във всеки от нас ги има тези две перспективи – „Аз съм тук заедно с останалите и сме свързани“ и „Аз съм отделна единица в тази група”. Често пренебрегваме заедността за да не загубим себе си или представата за себе си. Тоест фокусираме се повече върху индивидуалното си присъствие. Сякаш останалите са заплаха или пречка пред силата на оригиналността, гледната ни точка или критерия ни. Но творческото усещане за “ние” в дадена група никога не е за подценяване.


В груповите импровизации се търси спонтанното “откритие”. То е хиляди пъти по ценно от нечия “хрумка” или предварително внесена оригинална измислица. За да се случат “откритията”, е необходимо хората да отключат спонтанното си “аз” и да се докоснат до спонтанното на всички останали. Парадоксално, но тук интелектът и “инженерната” част на мозъка по-скоро пречат. Причината е, че те се опитват да предвидят “качествено” продължаване на историята в дългосрочен план, а такъв не съществува. Ако се доверим на процеса на импровизиране и следваме заедно общото “тук и сега” всеки миг, ще създадем качествено пътуване, което ще носи огромна доза удовлетвореност на участниците.

Вместо да мислим в перспектива, е необходимо само да сме очевидни. Нашето очевидно е различно от това на всеки друг и именно там се крие талантът ни. Когато имаме самочувствието да го изразим, то ще се превърне във вдъхновение за останалите. Един вид е нужно човек да “работи” по-малко и да се довери на това, което вече присъства между хората. Както повечето хубави неща в живота, откритията се случват, когато човек се отпусне на ниво реакция. Чували сте за израза: “Това е толкова гениално и очевидно! Как не съм се сетил аз?” Не се сещаме, защото сме заети да бъдем “оригинални” и да пренебрегваме идеите си, докато не се появи някоя, която е “гениална”. Проблемът е, че критерият ни за успех е често толкова висок, че никога не стигаме до подобна идея, защото подборът ни е прекалено строг и пропускаме присъстващото очевидно в момента.


Нагласата да си откривател на очевидности се възпитава.


С практика и насърчаване. Наричам себе си „улеснител“ и това, което правя, е именно да превеждам хората през процес, в който ги насърчавам да си припомнят поведението, което често са забравили. Спонтанното, истинското, автентичното заиграване с това, което е около нас, “тук и сега”. Всички притежаваме този поглед към света още от времето, когато сме били деца, но постепенно сме се научили да го игнорираме или да търсим “по-добър поглед”. Понякога сами, понякога под натиска на училището, работата или обществото.


Практикуването на групова импровизация отваря хората едни към други и създава пряка пътечка на човек към детското в него. Към неподправената игра. Виждаш, че си пречиш с определени поведения, но когато те насърчат да се държиш по друг начин (чрез упражнения и игри) изведнъж всичко става по-лесно за теб самия. Освобождаваш се от собствените си задръжки.


Човек има склонност да се самоблокира, да не се изразява. Съществува самокритика на поведението, предимно от страх как автентичното присъствие ще се отрази на разбирането на останалите за него.


В импровизацията хората са свободни да бъдат себе си, но също така се насърчават да се подкрепят взаимно. Да се присъединяват към изречение или действие, без да имат време да осмислят накъде отиват или какво ще се случи накрая. Добавяйки само следващата естествена крачка от един неизследван път. Така те прескачат вътрешния си критик, който винаги играе на “това не е достатъчно добро”. Постига се спонтанност и един особен вид заедност. Особен, защото не се пренебрегва собствената идея и не се прави каквото другите кажат - често усещане на хората, когато са част от група. Но това усещане е на тези, които смятат, че са индивиди, седнали един до друг, не на тези, които смятат, че са част от едно цяло.


Докато сме потопени в импровизирането, следвайки спонтанното и не мислейки за бъдещето, рано или късно, правейки малки естествени крачки, ще сме събрали достатъчно информация и ще усетим накъде отиваме. Както казва Кийт Джонстън: “Импровизирането е като да караш кола напред, докато гледаш назад. Колкото повече време караш, толкова повече знаеш накъде отиваш.”

Много вътрешни блокажи се преодоляват по време на импровизация. Има особена сила в това да подкрепиш някого, без да знаеш накъде отивате, но осъзнавайки, че сте заедно, да имате вяра, че ще откриете целта в движение. Да подкрепяш по този начин означава, че си свободен от негативни проекции в бъдещето и си отворен да бъдеш естествен и очевиден. Какво по-хубаво отношение към живота?


Говорим не само за подкрепа, а подкрепа и надграждане – важен принцип на импровизационния театър „Да, и…“.

“Спонтанността ражда истина, а истината, когато се наблюдава, остава в съзнанието ти завинаги.” Дейвид Стайнберг. Импровизирането в екип насърчава добронамереност, свързаност, освободеност и дава резултат, който е по-голям от съвкупността на участниците. Ако имаме шест души, историята, която те създават, е седма и различна от всички, които са дали своя принос. Цялото е повече от съвкупността на частите си. Импро театърът, в своята дълбока групова част приближава хората до един друг вид на общуване, който е много по-свободен и много по-истински и искрен, а да си искрен към себе си и останалите е висша форма на свобода.


268 преглеждания0 коментари

© 2020 Страницата и съдържанието й са създадени

 и се поддържат от Златин Цветков

Всички права запазени